На една висока топола, в ниските клони имало едно гнездо. В него майка Врабка подредила перушина и пазела своите две врабчета. Едното било тазгодишно и още стояло все под крилото ú, а другото вече можело самичко да лети до близките храсти и да лудува с другите врабчета. Грижлива била врабката, нищо, че малко куцукала заради отдавна удареното си дясно краче – хранела малките си, зорко ги пазела от беди, все им чистела и приглаждала перцата.

Веднъж горската учителка г-жа Сврака се обадила на едни други строги птици и те отделили игривото врабче от гнездото на майката. Казали ú, че не е добра за него, защото никога не е отивала на училище като другите. Грабнали го, завели го чак при самотния бряст в края на гората и го затворили в една клетка с други като него врабчета. Много плакало горкото, страхувало се, не искало да спи и да кълве зрънца. Добре, че разрешили на майка Врабка да идва при него всяка неделя, когато се покаже слънцето, за да успее да издържи дългите месеци.

Не минала нито една неделя, в която Врабка да не иде при своето пиле, за да му занесе от най-вкусните семенца, да го нахрани и да го почисти. Всеки път, когато си тръгвала една малка частичка и от нейната и от неговата птича душа угасвала.

Врабка знаела, че на нея няма лесно да върнат пилето. За това помолила стария си баща да ú помогне. Дядо Враб обещал на строгите птици, че той вече ще го наглежда. Взел го със себе си и го завел на бунището, където живеел. Не харесвало на майката там. Преди време за това се отделила в свое гнездо, но поне била отново до крилото ú нейното пернато. Така се занизали още дълги дни…

Как станало, не е толкова важно, но като литнеш над онази топола и се завъртиш наоколо пак ще видиш, че в гнездото на майка Врабка е малкото врабче, а нейния поглед не изпуска онова палавото, което отново играе в близкия храст. Знам, защото често политам натам…

Тази приказка е вдъхновена от историите на децата и семействата, които подкрепяме.