Лятна буря била, която минала през полето и залюляла дърветата, буреняците, тревите и листаците. И без това крепко държащото се мъничко бобче се отронило от шушулката и тупнало на мократа, разкаляна земя. Не му се искало още да се отделя от местенцето си. Добре му било там, а и още много зелено било. Какво да прави само в тази нива без топлата обвивка на своята щушулка. Ама тя била слаба, не била здраво захваната за стеблото си и не можела повече да го пази.

Останало сам само там в дъжда малкото бобче започнало да плаче. Само дето не личали сълзичките му, защото цялото било мокро от летния дъжд. Сякаш заедно с него и небето плачело. Уплашено било.

Но както нищо на света не трае вечно и бурята изведнъж спряла, така както била се появила. Слънцето се подало след отминаващите облаци и земята веднага започнала да попива дълбоко в себе си падналата от стихията вода. Подали се от къщурката си мравките работливки и водели бобчето. Вече били прибрали няколко други рано отделени зрънца – едно било грахче, друго било лещено, дори фъстъчета имало… Все такива едни облички, милички… и всичките крехки  – люспената им обвивка като нищо можела да се нарани само някое камъче да се търкулне наблизо. Затова мравките пазели зрънцата. Взели и бобчето.

То така и не забравило съвсем своята шушулка. Понякога се присещало и отново започвало да вали по личицето му, но винаги се намирала някоя мравка да го завие с листенце или някое друго зрънце да го побутне и заедно да се потъркалят наоколо. Някак по-леко му ставало.

Изминали цели три лета. Всички мъничета, с които дружало напуснали къщата на мравките. Едни ги гушвал вятъра и ги занасял обратно в нивата, където намирало отново стеблата, от които се били отронили. Други вятъра водел при стебла от различни зърна, където да останат за по-дълго… Всяко имало различна съдба. А малкото бобче все при мравките стояло. Посрещало и изпращало зрънца. Всички мислели, че вятърът просто го е забравил. Започнало да пита милите си работливки кога и то ще се хване за някакво стъбълце. Обичали го много мравките. Мъчно им било. Всеки път го погалвали и го утешавали, че само трябва да чака търпеливо и непременно ще мине вятърът и него да вземе.

Но както нищо на света не трае вечно и бобчето не стои вече в къщурката на мравките. Сега ако попиташ вятъра ще ти каже, че хей там до кладенеца, от който се полива нивата има две бобени стебла. Те отдавна все заедно стоят вплетени силно едно в друго, но ако се вгледаш ще видиш помежду им едно тъничко крехко стъбълце. То здраво се е хванало за тях и никога не иска да ги пусне. Често иска обичните му стебла да го полюлеят. Тогава сърчицето му се изпълва с радост.

И до днес, когато понякога вали, се случва на бобчето да му се доплаче. Добре че стеблата винаги са до него та когато се наплаче пак да го полюлеят.

Тази приказка е вдъхновена от историите на децата и семействата, които подкрепяме.