Нека дадем своя ориентир и по отношение на разбирането ни за това какво означава „неравен старт“.

Вече седем години сме вътре в семействата, в които стартът е неравен. Защото сме установили, че най-добрият шанс раздялата между детето и родителите му да бъде преодоляна е да застанем до родителите с нужната опора.

Правим това с дълбокото убеждение, че не можем да сме сигурни дали действаме в интерес на децата, ако не се доближим до семейството в неподправената му реалност. Ако не съпреживеем онова, което в действителност се случва в душевния, емоционалния и рационалния свят на родителите.

Опитът ни дотук ни дава една много важна и отчетлива пътеводна светлина. В семействата, за които и с които работим, много неща не достигат. Но го има най-същественото — обичта.

Тя е в изобилие и лесно се долавя: в сълзите на майките и бащите, в отчаянието им, в страданието, придружено с „не мога повече“, и в останалите белези на безсилие и тегоба.

Научихме се да разпознаваме това. И е важно колкото може повече хора също да го разберат: зад несправящите се родители рядко стои желание да оставят детето си на грижите на някого другиго. По-често зад подобно решение — независимо дали е взето от родителите, или от службите за закрила на детето — стоят многоизмерна нищета и истинска човешка трагедия.

Все повече се убеждаваме, че пътят към справянето на цялото ни общество с тежките трудности, обхванали всеки от нас, минава през разпространението на модела на подкрепа, по който работи екипът ни. А именно — заедно и вътре в семейството.

Преди да се вземе решение за грижа за детето извън дома му, трябва да се положат достатъчно усилия вътре в семейството. И да, понякога родителите не се справят сами. Но точно на това трябва да обърнем внимание като общество — те често са сами.

Важно е да си даваме сметка какво кара някои деца и семейства в риск да започват живота си „на старта на живота“ няколко обиколки по-късно от останалите.

Основната причина, която откриваме в работата си, е, че родителите в семействата, на които помагаме, често са самите те някогашни деца, за които раздялата с техните родители и до днес хвърля сянка върху живота им.

Това често означава тежко нарушени взаимоотношения с източника на най-важната подкрепа за всяка личност — семейството и рода. Връзките с родствениците, ако изобщо ги има, нерядко са белязани от дистанция, вражда, гняв и отхвърляне.

Всъщност това са явления, познати на всички ни в една или друга степен от личния ни опит. Но когато раздялата се е случила рано в детството и не е имало кой да замести в достатъчна степен липсващия родител, доверието в света и в другите се изгражда много по-трудно.

Това е, което сме открили: когато родителите усетят, че сме техен съюзник, че могат да разчитат на безусловната ни подкрепа и че искаме да ги подкрепим семейството им да „бъде“, те започват да трупат нов опит. Опит, който изгражда и укрепва здравите страни на тяхната личност. Опит, който запълва пробойните, оставени от страданието в детството.

На практика родителите получават подкрепата, която не са могли да получат от своите родители и близки. Подсилват се елементи от тяхната личност, които биха се развили много повече още докато самите те са били деца при други обстоятелства. Но тогава това не е било възможно заради трудностите, с които са се сблъсквали собствените им родители.

И така, това, което днес трябва да правим като общество, е да поправяме щетите от миналото, доколкото можем.

Ако искаме днешните деца да бъдат щастливи утре, трябва днес да помогнем връзката с родителите им да не се къса, да не се руши.

Не бива никога да забравяме, че децата страдат най-болезнено, когато бъдат разделени от родителите си, и че това страдание никога не изчезва напълно. Там, където има шанс раздялата да бъде избегната, трябва да се полагат толкова усилия, колкото са нужни.

Радваме се, когато можем да се погрижим едно дете да бъде спокойно, усмихнато и прегърнато в ръцете на грижовен екип, докато родителите му успеят да го върнат при себе си или други хора поемат тази роля. Още по-радостно е обаче, когато успеем да затворим вратата на семеен дом зад себе си — дом, от който детето никога не си е тръгвало. Дом, който често е малък, беден, самотен и схлупен. Дом без много от вещите, с които обичайно сме свикнали и без които дори си мислим, че „не можем“ в ежедневието си. Но в него има много, много обич.

Това ни е ориентирът — ако има обич, всичко останало можем да набавим. А как се долавя и измерва обичта? В усмивката и в сълзите, в страха и в надеждата, в молбата и в отчаянието.

За да не се повтори раздялата, за да не тегне мракът от миналото, е нужна много „светлина“. Нужна е много подкрепа. Без здраво и стабилно семейство трудно се създава здраво и стабилно семейство.

Дали не е време да създадем нова форма на обществена грижа към слабите и уязвимите? Дали не е време да започнем да „осиновяваме семейство“?

Ако изградим способност пълноценно да помагаме вътре в семейството, преди да бъде дадено заключение дали то може да се справи с грижата за детето си, тогава ще сме сигурни, че правим най-доброто за всяко дете.

Усилията трябва да са вътре в семейството.

Всеки страда от раздяла в една или друга степен. Трябва да се научим да правим така, че за децата тя да бъде последното от всички възможни решения.